В ЦДА, ф.1235К, оп.1, се съхраняват две ръкописни нередактирани монографични произведения на Петър Кънчев, посветени на народния български стил. Това са "Старото резбарско изкуство в България" (а.е 57) и "Старото резбарско изкуство и насоки в новата резба" (а.е.79)
     Художникът не е оставил дати, по които да се ориентираме в годините, в които е подготвял трудовете си. В "Старото резбарско изкуство в България" той посочва, че историята на резбарското изкуство в България започва по време на турското робство. „В гористите хубави места се е зародило това изкуство”, пише Кънчев. Първи негови представители са овчарите. Те притежават повече свобода в сравнение с други поданици на Османската империя и тъй като разполагат с достатъчно свободно време започват да украсяват своите геги и криваци като за целта използват ножче, с което обелват кората на дървото, продължава художникът.
     По-късно украсата се разпространява и в дома, върху ракли, долапи, сандъци, столчета, врати, прозорци и тавани, а след това и в най-значимата обществена сграда – църквата. Овчарското ножче става недостатъчно и се появява нов инструмент, наречен "чайне" или "цигански гвоздей”, по-подходящ за твърдо дърво, с който се работи по-спокойно и сигурно и така постепенно арсеналът нараства. Към него се включва и длетото, за което Кънчев пише: „Като че ли то съдържа в себе си чудната сила на откривателството... с него се дяла също тъй приятно, както се свири с лъка на цигулката.”.

Основното изразно средство, което характеризира българската дърворезба е използването на алегория. Тя е най-типичното за народния стил, онова специфично българско, с което изпъква сред останалите. Чрез символите алегорията изобразява живота в миналото. Тя е кодиран език, създаден по начин неразбираем за поробителите гърци и турци. Във време, в което голяма част от хората са били неграмотни „този таен език е служил като сегашните агиттабла.” (а.е 79. л.17). Тези „агиттабла” са били изложени в най-подходящото за онова време място, църквата. Тя за разлика от частните домове с красиви дърворезби е била достъпна за всички хора.
     Алегорията е първата отличителна характеристика на народния български стил. Тя съдържа растителни, животински и фантастични мотиви. Растителните мотиви включват листа, плодове и цветя. Листата са предимно лозови, дъбови, липови, маслинови, върбови. От цветята преобладават слънчоглед, роза, градинска ружа, лале, синчец и нарцис. плодовете са предимно ябълки, круши, грозде и жълъди. От животните често се изобразяват лъв, куче и сърна, но могат да присъстват и влегуги като крокодил и змия.
Художникът прави детайлно описание на различните значения при изображенията на лъвовете. Изправеният на задни крака лъв, с корона и орлови нокти символизира власт и царската институция. Клекналият лъв без корона – войн. Клекналите лъвове без корони, между които има ваза с цветя или кошничка с плодове са пазители на държавните богатства и красотата в една страна. Когато лъвовете са изправени един срещу друг, и държат в предните си лапи върбови клонки, това показва, че в държавата царуват мир и спокойствие. Когато са изправени, но обърнати в противоположни посоки, а палмовото клонче е повехнало са символ на раздори. Крилатият лъв с корона и тяло на гущер (змей) е символ на добрия гений. Ламята обаче е символ на хаос, на злото, разрушението и невежеството в духовен план. Тя е вид крилат змей, подобен на едновремешен гущер, който докато е летял е издавал шум от движението на ципестите си крила и търкането на люспите, от което се е образувало електричество, пише художникът.


Художникът проследява развитиетo на учебните заведения, чийто основен предмет на обучение е свързан със запазването и развитието на националния български стил.
Първото професионално училище в сферата на занаятите е създадено през 1885 г в с. Княжево – „Държавна образцова учебна работилница”. В нея има четири отдела: столарски, железарски, текстилно-бояджийски, грънчарски. От тази „образцова работилница” в последствие се развиват самостоятелни училища в различни градове ; Столарско училище в Русе, Железарско в Самоков и София, текстилно-бояджийско в Сливен, грънчарско в Трън, а по-късно и в Троян. Този тип училища, пише Кънчев не се създават по подражание на западен образец, а са продиктувани от нуждите на живота. От тях излизат кадри, които „учени-недоучени” заемат учителски места в новооткритите професионални училища.
„Тези училища нямаха нито нужния инвентар, нито помещения за правилното обучение на учениците. Вън от всичко това учителят не беше достатъчно подготвен за предстоящата му работа. Учителят тук познаваше само техническата работа, която не изчерпваше цялостното разрешаване на неговата задача.. Много малко художници можаха да схванат същинската задача, която имаха да разрешават в едно специално училище и да нагодят своята работа с оглед на това, което се свързва със самата специалност и което да допълни учителя техник”, пише Петър Кънчев. Самият той специализира в различни области, за да отговаря на високите изисквания, които е необходимо да бъдат изпълнени в името на идеята за развитието на национален български стил.
     Тази идея подтиква него и Недялко Каранешев да започнат подготовка за бъдещи занаятчии за училището, което се предвижда да отвори врати в старата столица.